Една разходка с вдигнат поглед в района, ограден от бул. „Дондуков”, бул. „Сливница”, ул. „Раковски” и бул. „Мария Луиза” е добро начало да видиш града от миналото. Тази жилищна зона е застроена в началото на XX в. с 2-3-етажни фамилни къщи. За тогавашния характер на сградите в София – предимно едноетажни и класифицирани от статистиката като „паянтови”1 - това били доста стабилни и високи сгради. Преди застрояването от 1900 г., част от публичните домове на София2 били разположени тук, а гражданите обичали да се оплакват на санитарните власти, че „не желаяли да гледатъ какъ се расхождатъ проститутките”3 до третата градска лечебница и обратно. Въпреки това тази градска част била привлекателна, поради близостта й до центъра и гарата. След регулирането на бул. „Дондуков” и приблизително около началото на ХХ в., публичните домове били изнесени в района на Сточна гара. Така „авторитетът” на тази градска част се издигнал4. Къщата е построена през 1923 г. с модерната за това време конструкция от железни греди, а помежду им бетон. Нейните най-стари собственици са били Борис и Ганка Б. от Харманли. Те имали три деца – Димитър (1919 г.), Марийка (1921 г.) и Борис (1923 г.). След 1944 г. сградата става собственост на Софжилфонд. Етажите, стаите, стълбите започнали да се оживяват с новонастанените наематели. Старите магазини обаче били затворени. Съседите разказват, че „когато се обърнала палачинката”, тоест, когато станали промените през 1989 г., наследниците на собствениците я реституирали. В къщата обаче продължили да живеят същите хора. Без съмнение вече всички били поостарели. Наследниците решили да продадат къщата. Съседите твърдят, че каквото и да правели собствениците, осъзнавали, че не могат да я поддържат, а освен това разбрали, че местоположението й е добро и могат да вземат много пари за имота си. Продали я на „някаква“ италианска фирма, която искала да я реставрира. Живущите наоколо се зарадвали, а и италианците идвали, оглеждали я, дори надничали и в съседните дворове. После решили, че това няма да е рентабилно, и помислили дали не е по-добре да построят „малка“ кооперация на нейно място. Съседите правели всичко възможно да се убедят, че техните къщи са много по-добри за живот, отколкото новопостроените сгради – „какво може да замени еднометровите каменни основи?”. Един от съседите обича да разказва за конкретния архитектурен проект на сградата, която е трябвало да бъде построена на мястото на няколкото къщи – привидно, новата сграда щяла да спазва котата на улицата. В дълбочина обаче щяла да се издига до 6 етажа. В този случай съседите успели да отклонят предложението, но притесненията им за неизпълнения план останали. И до днес те говорят със страх за бъдещето на квартала и изобщо не смеят да помислят, че къщата на ул. „Кирил и Методий” № 37 ще бъде разрушена, а с нея и техните домове с просторни стаи и дебели зидове. Източник: Изчезваща София