"Дядо ми, който ме учеше в градината на природознание, беше и първият мой учител по история. Роден в самото начало на миналия век, той бе съвременник на много големи събития в Турция и ги знаеше, ако не в истинския им вид, то поне по ходещите сред народа мълви. За тях, разпитван от мене с жадност, той не се уморяваше да ми разказва. Унищожението на еничарите той бе го видял с очите си в Цариград. Те били гонени като диви зверове, измъквани из скривалищата им, избивани, клани: „Страшно беше — разказваше той. — Като кога земята се тресе!“ Повдигането на някои феодали против султан Махмуд бе му оставило също жив спомен. Той ми разказваше за Али паша Янински, за неговата участ. Най-много дядо ми обичаше да ми разказва за Кримската война. Разказваше ми и после ме разпитваше какво съм разбрал. „Колко царщини се биеха против московеца?“ — питаше той. Аз отговарях „Против московеца се биеха три царщини: Инглитера, Франца и Сардиня.“ Той говореше с удивление за чуждестранните войници, за техните високи коне, за униформите им. Но най-силно впечатление бе оставило у него дръзкото им държане спрямо турците. Така дядо ми събуждаше у мене тоя интерес към историята, който сетне се разви силно и стана моето призвание. Той беше и моят пръв учител по география. Ресенската околия имаше тридесет и две села, той ги изброяваше и после ме изпитваше дали съм ги запомнил. Но главните му уроци по география това бяха пътуванията му за Цариград. Пътят, обикновено следван, бил Битоля — Воден — Солун и нататък. Това беше старият римски път Via Egnatia. Той ми разказваше по кои градове минал, в кои села нощувал и аз учех техните имена. Имаше една местност между Лерин и Воден, ако помня добре, наричана „Рикника̀мила“. Аз не бях видял още камила, нито беше изобразена в книгите. По описанието на дядо ми представях си я обаче като нещо грамадно и уродливо. Самата дума „рикат“ извикваше в детското ми въображение представата за рев на някакво чудовище. Но именно защото това име звучеше страшно, аз изпитвах да го слушам, заедно със страха, и една странна приятност. Преструвайки се, че съм го забравил, карах дядо си да го повтаря. Той ми разказваше и за друг един, северен път: Битоля — Прилеп — Велес — Щип — Девебаир — Самоков — Пловдив и пр. Този път е бил следван вероятно, когато на юг е имало размирици; може би през времето на гръцката революция, за потушаването на която пашата на Драма събираше своите пълчища. Двата пътя се съединяваха в Тракия. Разказите на дядо ми ме водеха по нейните равнини. Когато през 1912 година нашите победни бюлетини гърмяха за Люле-Бургас и Чорлу, това бяха за мене имена, отдавна свойски. Всичките тези разкази за пътувания с кервани, за опасни срещи, тревоги от разбойнически нападения, за нощуване на бивак, за морски бури ме изваждаха из малкия, окръжен с планини град и ме пренасяха в един свят на просторни приключения и незнайност. Оттогава пътеписите станаха едни от най-любимите ми книги."

• Радев, Симеон. Ранни спомени. София, 2013.