В летен ден, в края на август 2011 г., звъним на прашния фирмен звънец на сградата на бул. „Княгиня Мария Луиза” No 56. Входът е разположен отдясно на две зарешетени витрини и огромен строеж на пореден търговски център. Сградата е паметник на културата с богато фасадно оформление. На около 110 години е. Имаме късмет и вратата се отваря. Посреща ни тъмен тунелоподобен коридор. В края му се приземява стълбище с елегантна извивка, която никак не подобава на преграденото с ръждясала врата коридорче, водещо към магазинните помещения в предната част на партера. Стълбата мамещо се извива нагоре. Тихо е. Стъпалата са бетонни и високи, но въпреки това сякаш скърцат под краката ни. Жената от втория етаж е заета и нетърпелива - все пак работи тук. Въпреки това, сякаш й се говори. Тя се разправя с повечето общи дела на входа, търчи до общината да „им” носи документите. А „те нехаят”. Нейният офис не е единствен – горе има адвокат. Домоуправител? - по-скоро няма. Като цяло какво да й е наред на 110-годишна сграда! Скърца! Но най-страшното сякаш е минало - има план за реставрация на фасадата и нещата в общината са задвижени. Вратата се затръшва и отново настава плътна тишина. На четвъртия етаж едната врата леко се открехва и ни пуска към историята, под оглушителния лай на огромно старо куче. Жената, която ни отваря, твърди, че е тук най-отдавна от сегашните собственици – настанили са я през 1957 година. Естествено, не броим наследниците. Помни стария собственик – прадядото, който живял в къщата до смъртта си. Синът му бил зъболекар. Тя се срамува от сградата - вехта работа. През соц-а от Софжилфонд поне са идвали да им боядисват дограмите и стълбището. Сега само осем души живеят в сградата. Били са осемдесет – с децата и внуците в една стая. Тоалетните били с врати към стълбището, вероятно защото първоначалното предназначение на сградата е за хотел. След 1945 г. тя за нула време се превръща в общежитие, а в партера ресторант „Бялото агне” започва кротко да издава миризмите си. През 90-те години – ресторантът е върнат на собствениците от преди социализма, както и няколко от апартаментите в сградата. Другите са изкупени от настанените от Софжилфонд обитатели. Двата магазина на партера променят предназначението си през година3, никой няма време за красивата фасада, за капителите и гирляндите, за фронтоните и неоренесансовите елементи. Вътрешността помни истории както от социализма – с осемдесет обитатели на шест етажа (с партера и таваните) и ресторант, така и от прехода – с реституция, кавги за собственост, преустройства и конструктивни становища… Има пукнатини с метър дължина и се е наклонила… дали ще издържи? Вълшебна е, ще издържи. Източник: Изчезваща София