Чуваха се тихо. Попиваха в топлата пръст между калдъръмените гърди на улицата. Стъпките й ставаха все по-безмълвни. Заглушаваше ги веселата глъчка и причудлива музика, които нахално вървяха насреща, от края на улицата. Сарина бе от онези моми, за които писателите не се осмеляваха да разказват, защото думите им се скриваха свенливи между мастилените капки на писеца. Тя бе от тези моми, чиято хубост остава неразказна. За тези моми не се говори, за тях се страда. Те са зениците в очите на времето, появили се като чудни птици сред човеците, само , за да понесат душите им на крилете си. Рано сутрин иди в борова гора, затвори очи и слушай. Мокра тишина. Краката ти ще потънат бавно, огъващи меки клони, в мократа почва. По тялото ти, влагата тягостно ще прокрадне дългите си зеленикави нокти дращейки те по още сухата ти телесна обвивка. Мразовитият дъх на гората ще те прегърне и ще те затегли машинално към недрата на боровата твърд. Тогава ще съжалиш, че си ме послушал. Когато, дори самотата те остави, не я задържай, пусни я, нека си замине, нека да останеш сам единствен, сам по себе си безлик в безцветния оттенък на нощ, прокудена от дните. Точно тук, в самотната ти мразовитост, ще те достигне – слабичък, изнежен, ала неустоим – първият лъч на слънцето. Ще те достигне плахо, ще те сътвори, ще ти вдъхне теб самия и забравените ти мечти. Ще се разлее в теб, покорявайки тъгите ти, ще изгрее, за да покълне цялото добро посадено в гърдите ти. Така и ще погине, Премазан от безбройните след него – кучета на слънцето, падари на деня. Този първи лъч бе Сарина. Сарина вече беше подминала последната улична лампа, след която и калдъръмът го беше страх да продължи. Сянката й също беше решила да не пристъпва по нататък в мрака и остана да я чака при калдъръма. Глъчката насреща й ставаше все по-неудържима – там, започваше турската махала. Сарина ходеше уверено, макар никога да не бе пристъпвала в тази част на града. Походката й бе спокойна, защото вместо нея крачеше сърцето й. От както той й бе казал онези думи, тя му го бе подарила цялото. Сега то живееше собствен живот, беше станало по-мощно, беше се нажежило като огнено кълбо и не й даваше покой. Гърдите я бояха от безпощадното ми блъскане, сякаш готово да ги разкъса, за да стигне до него. Сарина спря пред къщата му. Цялото й тяло притихна и се вкочани. Музиката бе оглушителна, непоносима, сватбарска. Тътенът в гърдите й престана, биеха само барабаните. Колко насмешлива е понякога природата на съдбата. Създава чудеса извън законите на собствената си същност, дава им безгранична свобода и ги оставя да израснат като силни пропукали се класове. Търпеливо ги изчаква да повярват, че самите те могат да си бъдат богове. Тогава се усмихва и като теб в гората, сама със себе си остава, сам едничък зрител на сюжетът предстоящ. Съдбата в собствения си смях се дави, че още не надхитрена остава и забавление за пореден път си осигурява. Там сега, на входа на турската махала къща няма има джамия. Джамията пък от своя страна има две чудатости. Самата постройка е нетипично изкривена и гледана от висок хълм, прилича на кръст. Като неизменна част от пейзажа, на входа й винаги стои един навъсен турчин, които разправя, че той я е построил под формата на кръст, защото вярата, която разделя не била важна, били важни само хората. И сега да идеш там ще го видиш, как вика по малката си внучка, която бере цветя в двора на джамията. – Сарина.