Улица „Опълченска”. Когато идваш от ул. „Пиротска” и се движиш в посока север към бул. „Сливница”, вляво е градинката с църквата „Св. Никола”, а вдясно има две стари къщи – една червена и една зелена. И двете имат по два етажа, но изглежда никой не живее там.

Тази история е стара, точно толкова, колкото е старо Илинденско-Преображенското въстание. Веднага след края му, точно през 1903 г., дядо Борис идва в София. И както всички правели по онова време, той заграбва малко общинска земя, за да заживее в столицата. Забива четири кола в пръстта и така очертава границите на един парцел, който си е харесал в покрайнините на София, после прави и огнище. Тогава построително-полицейският правилник бил такъв, че когато коминът запуши, общината узаконява къщата. Така дядо Борис бързо си направил къща по ючбунарска рецепта и заживял с двете си дъщери. След още три години, през 1906 г., на ул. „Опълченска” е построена къщата, такава, каквато е запазена до днес. По-късно тя става част от Зоната на работническото движение и архитектурния ансамбъл около къщата музей на Георги Димитров, в която той е живял между 1888 г. и 1923 г., врата до врата с Учителя Петър Дънов. Къща като къща.

Тук е живял скулпторът на народната власт Борис Стойчев. Ателието му било в двора. Навсякъде били разхвърляни бюстове на велики герои, по едно време имало и паметник на Сталин. Къща като къща.

Зад голямата желязна врата, толкова широка, че служи и като ограда, расте висока акация, която напълно запречва гледката към улицата. Вратата се отваря, една стара немска овчарка не спира да лае, докато не седна. Минавам първо през един надуваем басейн, изглежда доста голям и заема половината двор, точно срещу външните стълби, които водят до втория етаж на къщата. Право напред има тухлена стена, някога навътре в имота е имало още една постройка и ателието на скулптора. Било е пълно с наематели и дечурлига. Сега дворът е истинска джунгла. Пълно е с рози без цветове, а в единия край има скара, люлка и някакви храсти, които не мога да разпозная. През лятото животът на къщата се пренася на двора. През 2007 г. Столичният общински съвет започва производство по принудително отчуждаване на реални части от поземлени имоти, частна собственост на физически лица. Добавят се малко съдебни дела, най-вече, за да се увеличи сумата за обезщетение на собствениците, които не могат да възразяват срещу решението за събаряне. Така 54 кв. м. от къщата на № 58 стават общинска собственост. Това са 5 м. навътре в имота. Фасадата, построена през 1906 г., оцеляла след бомбардировките над София и непомръднала след голямото земетресение през 70-те, ще бъде разрушена. Ще остане само задната стаичка, която се ползва за кухня.

• Изчезваща София