Годината е 1908 и скоро ще бъде обявена независимостта на България от Османската империя. Бащата на нашата разказвачка се ражда, а къщата все още е в строеж. Семейството му живее на същата улица, под наем. През 1910 година те официално се нанасят в новата си двуетажна къща в Ючбунар с не най-правите стени в керемиден цвят, но определено масивна постройка с каменна основа. Таванът е на височина 3,20 метра, всеки ъгъл е направен във формата на роза, от неизвестен за нас художник. Особени забележителности в квартала няма, само къщи на бежанци от Македония, евреи и арменци, и в непосредствена близост до къщата – Първо полицейско управление, от онези от Царско време, двуетажна постройка с широк двор, в който се помещават казарми...Децата играят по дворовете, под плодните дръвчета, които са неизменна част от всеки двор. През почивните дни семействата отиват заедно на баня, най-често в Централната баня, въпреки че в близост се намира и баня Банишора, и баня Три кладенци. Последната хората от квартала често наричат циганска и избягват да я посещават.

Първите промени в квартала настъпват през 30-те и 40-те години, когато започват да се строят еврейски кооперации. Малко по-късно, през 50-те години, някои от тях ще напуснат страната завинаги, отивайки в създадената през 1948 година държава Израел. Не обаче кооперациите се оказват основна причина за промяна в изгледа на Ючбунар. Бомбардировките ще заличат из основи някои от най-старите къщи на София. Къщата, намираща се срещу номер 65, както и много други, са унищожени. Нашата къща оцелява, давайки в жертва само няколко счупени прозореца. Семейството, принудително изселено през периода на бомбардировките, се завръща през 1946 година, за да възкреси живота в къщата-ветеран от войната. Всяко ново събитие носи и промяната в себе си. Дори подновен, животът в къщата никога няма да е същият.

След промяната в държавната власт на 9 септември 1944 година, се променя и начинът, по който се гледа върху частната собственост. Естествено следствие от това идва национализирането на първия етаж и настаняването на наематели по соцжилфонд. Все пак някак си бащата на нашата разказвачка успява да продаде първия етаж, опитвайки се да прескочи задълженията си по соцжилфонд. Той дарява няколкото стаи, които притежава в друга къща на Стефан Стамболов на соцжилфонд и в замяна, получава разрешението да продаде етажа. Смяната на собственика на първия етаж съвсем не означава, че дългата ръка на закона няма да достигне до тях отново. Новият собственик обаче открива друга вратичка – записва първият етаж като едностаен, след което проверка повече не минава през къщата, нито непознати наематели.

В крайна сметка, това се оказва къща, устояла на три различни режима на управление, редица градоустройствени планове и закони. Така тя първо се оказва в границите на Ючбунар, след това в Трети Димитровски район и най-накрая в район "Възраждане”. Тя се издига гордо сред обновения пейзаж като спомен за едно отдавна отминало време.