За мен и моята братовчедка тоя ден, 10 януари, за нас е втори живот и много пъти, когато бяхме по-млади и по-можехме да ходим и да пътуваме, на тоя ден се срещахме и отивахме в сладкарница, някъде на кафе, да отпразнуваме 10 януари, че сме живи, че живеем втори живот.

Аз бях на 7 години, тя на 11. Преди 10 януари 1944 година, чувах за бомбардировки в София, ама над крайните квартали, да речем Орландовци, Триъгълника - че паднали бомби, но за някакви такива драстични разрушения, жертви, не съм чувала. Може да е имало, но единици, не така масово. Това, което най-добре си спомням е 10 януари.

Ние живеехме в две къщи до пазара близо, Женския пазар. Старата къща, както ѝ казвахме, тя беше на два етажа и там живееха баба ми и дядо ми. После, когато децата порастват, започват да работят и решават да построят още една къща, да има за всички. Мястото е голям двор и на ъгъла точно на “Братя Миладинови” и “Макариополска” правят триетажна къща през 1929 година. Тя модерна, с бетонни плочи, с балкони, изобщо за времето си е била много, много хубава. Там живеехме ние, на втория етаж - майка ми, баща ми и аз. На долния етаж живееше най-малкия ми чичо с тази ми братовчедка.

Мъжете във връзка с тия нападения, бомбардировки, бяха обзавели долу мазето с миндери покрай стените и миндерите постлани с черги, с одеяла, възглавници, за преспиване. И една печка, пернишка се казваше, заредена с дърва и кибрита даже отгоре сложен, само да се драсне клечка, за да се затопли помещението, защото не се знае колко време ще се седи там.

На 10 януари майка ми имаше контролен преглед в банковата болница и при мен остава в нашия апартамент баба ми, а братовчедка ми от долния етаж се качва и сме трите у нас и играем карти. И като свирнаха сирените слезнахме в мазето. От цялата къща бяхме само братовчедка ми, аз, баба ми и нейната майка. Влезнахме в тая стая с миндерите, поседяхме там. Започнаха да се чуват гърмежи, започна да става бучене и не знам защо сме излезли в коридора на мазето, като сега си спомням коридора, седим там четирите и изведнъж като се чу един трясък буууууум, ма то страхотен трясък и ние замряхме така, не смее никой да се обади, чакаме да падне на главите ни къщата. А то едно паве, от тия големите павета, от пазара прелетяло и пада на къщата и пробива покрива и пада на тавана. Небето гледахме през тая дупка.

Плачем ние децата, големите се кръстят и казват молитви. Нищо не се случи повече и сирените дадоха отбой. Ние излязохме към малката улица, към “Макариополска” и като поглеждаме, през две къщи е паднала бомба. Там гори, пламъци. Това беше шоколадова фабрика, ама малка като къща, по-скоро работилница на един евреин, Роев се казваше. И греди нападали на улицата и станиоли (за шоколад - б.с.), викахме им злато, ама цели пачки и те обгорели. Ние, децата, се приближавахме до тях и ги издърпвахме.

Та късмет сме извадили голям, защото секунди ни е деляло от това къде ще пусне бомбата тоя самолет.

А пък преди това е паднала и бомба, или тогава (на 10 януари - б.с.), на “цар Симеон” и “Братя Миладинови”, пак през две къщи, от другата страна, ама тя не е избухнала. Та можеше и тая бомба да избухне. От двете ни страни! Късмет!

А майка ми в това време е в болницата и като дават тревога, сирените свирят и всички бягат, излизат. Там съвсем близо е Вътрешно министерство и всички хора тичат там, защото тия големите сгради, солидните, имат плочи, има бетон. Във всяко такова голямо учреждение е имало скривалище за народа. Майка ми се скрива там (Вътрешно министерство - б.с.) и като излиза тръгва към Народния театър. Той е разрушен, голяма част от него е била разрушена и това става на 10 януари. И тя докато дойде до нас, тя си знае какво ще види, дали ще види къщата срината или не знае какво е положението.

На 10 януари майка ми имаше контролен преглед в банковата болница и при мен остава в нашия апартамент баба ми, а братовчедка ми от долния етаж се качва и сме трите у нас и играем карти. И като свирнаха сирените слезнахме в мазето. От цялата къща бяхме само братовчедка ми, аз, баба ми и нейната майка. Влезнахме в тая стая с миндерите, поседяхме там. Започнаха да се чуват гърмежи, започна да става бучене и не знам защо сме излезли в коридора на мазето, като сега си спомням коридора, седим там четирите и изведнъж като се чу един трясък буууууум, ма то страхотен трясък и ние замряхме така, не смее никой да се обади, чакаме да падне на главите ни къщата. А то едно паве, от тия големите павета, от пазара прелетяло и пада на къщата и пробива покрива и пада на тавана. Небето гледахме през тая дупка.

Плачем ние децата, големите се кръстят и казват молитви. Нищо не се случи повече и сирените дадоха отбой. Ние излязохме към малката улица, към “Макариополска” и като поглеждаме, през две къщи е паднала бомба. Там гори, пламъци. Това беше шоколадова фабрика, ама малка като къща, по-скоро работилница на един евреин, Роев се казваше. И греди нападали на улицата и станиоли (за шоколад - б.с.), викахме им злато, ама цели пачки и те обгорели. Ние, децата, се приближавахме до тях и ги издърпвахме.

Та късмет сме извадили голям, защото секунди ни е деляло от това къде ще пусне бомбата тоя самолет.

А пък преди това е паднала и бомба, или тогава (на 10 януари - б.с.), на “цар Симеон” и “Братя Миладинови”, пак през две къщи, от другата страна, ама тя не е избухнала. Та можеше и тая бомба да избухне. От двете ни страни! Късмет!

А майка ми в това време е в болницата и като дават тревога, сирените свирят и всички бягат, излизат. Там съвсем близо е Вътрешно министерство и всички хора тичат там, защото тия големите сгради, солидните, имат плочи, има бетон. Във всяко такова голямо учреждение е имало скривалище за народа. Майка ми се скрива там (Вътрешно министерство - б.с.) и като излиза тръгва към Народния театър. Той е разрушен, голяма част от него е била разрушена и това става на 10 януари. И тя докато дойде до нас, тя си знае какво ще види, дали ще види къщата срината или не знае какво е положението.

Моята майка в Пазарджик имат къща, баба ми беше там и тръгнахме към Пазарджик. По Ботев, от “Макариополска” пеша до гарата. Нямаше трамвай тогава, не беше прекаран изобщо. Понеже там е по-височко (на ул.”Иларион Макариополски” - б.с.), и сега си спомням, като буболечки хората, ама то почерняло от народ, цялата улица. На пружини (основна част от легло - б.с.) без крака, седнали деца, баби, багажи сложени, завивки, всеки кой какво може влачат хората. Отидохме на гарата и там се качихме в конски вагони без седалки, сигурно понеже не са стигали редовните вагони със седалките. Само се интересуваш за къде отива тоя влак, да ти върши работа. Отидохме в Пазарджик в конски вагон. Стояхме там от 11 януари до лятото. 

Баща ми беше мобилизиран, той не беше с нас. Мъжете не бягаха от София, а бяха мобилизирани гражданска отбрана. Той даваше дежурства на покрива на централна банка. Горе имаше прожектори, с които следяха небето, самолетите следяха. Като бяхме в Пазарджик пак имаше тревога и бягахме. Баба ми ни водеше всичките жени и деца. Бягаме през някакви гробища, турски гробища, в тях тичахме и далеч от постройките. Помня аз като ме водеха за ръка и аз си затварях очите, защото гробища и ме е страх, със затворени очи ходя. Гледахме в далечината бомбардираха Пловдив, Пловдив гореше. Лятото, някъде юни месец може би, нямаше бомбардировки в София и баща ми дойде и ни взе от Пазарджик с майка ми.

***

Записали спомените: Емануил Хранов и Силвио Томов

*б.с. – бележка на съставителя